Моят клиент Стюарт (името му е променено) се свърза с мен за сеанс по повод на изпитваното от него чувство на страх, което доминира в живота му. Той описа живота си като борба за оцеляване, непрекъснато изпитвал стрес и напрежение и трябвало да работи страшно много, като в същото време очаквал да се случи най-лошото. От двете твърдения:

• Вселената е щедра и великодушна и осигурява всичко, от което се нуждая; или
• Животът е непрестанна борба и трябва да се боря за оцеляването си непрекъснато.

Стюарт веднага отвърна: Ооо, животът е борба 100%!

След като установихме, че това дълбоко вкоренено убеждение лежи в основата на непрекъснатия му страх в живота, ние решихме да потърсим корените на това убеждение. Той обясни, че и живота на родители му бил непрекъсната борба за оцеляване и за построяване на семейната къща. Когато бил 4-5 годишен той дочул разговори на родителите си, в който те се притеснявали дали ще успеят да довършат къщата и се уплашил, че родителите му нямат пари. Като последствие самият той се страхуваше:

• да не загуби работата си (с интензивност 10),

• да не загуби своята къща ( с интензивност 10) и

• да не се разболее, защото ще се разори (отново с интензивност 10).

Едновременно с това той изпитваше физически дискомфорт – при всяка мисъл за пари или за [ипотеката на] жилището той започваше да усеща сърцето му да прескача, тупкане в гърлото и усещането, че не му достига въздух (всички с висока интензивност 10 от 10). Той сподели, че живее с непрекъснато притеснение и е забелязал как това го прави по-раздразнителен и рязък в отношенията му с хората.

Разказах на Стюарт теорията на известния биолог д-р Брус Липтън за клетките – че те живеят или в мир, или във война – и че тя се отнася и за хората. С насълзени очи той призна, че не вижда и не очаква нищо хубаво в живота си.

Започнахме сесията с едно по-общо почукване, което да ни помогне да стигнем до конкретна сцена или спомен:

Въпреки че живея със страх, без да осъзнавам, че съм във война и непрекъснато се отбранявам от целия свят, аз дълбоко обичам и приемам себе си.
Въпреки че цялото ми същество води битка в очакване най-лошото да се стовари всеки миг, аз приемам себе си такъв, какъвто съм и си прощавам за всичко, което изпитвам.
Макар че ме е страх да не загубя къщата си, най-скъпото нещо, което съм създал през живота си, аз приемам себе си и си прощавам.

Когато почуквахме през точките, аз редувах напомнящите фрази с физиологичните симптоми и неприятното усещане на страх, като използвах неговите думи, а после продължихме с нов рунд почукване:

Въпреки че ми е толкова трудно да живея с непрекъснато притеснение, аз дълбоко обичам и приемам себе си.
Въпреки че ми е толкова трудно да забележа нещо хубаво в живота си, защото непрекъснато очаквам най-лошото, аз знам, че съм добър човек.
Макар че е толкова тежко да живея в страх, аз приемам всичките си чувства и страхове и уважавам себе си за всичко, което съм преживял.
Макар че съм преминал през толкова неща, които са ме научили да се тревожа, аз приемам себе си и избирам да намеря нови начини за справяне с живота, с по-малко страх, с повече надежда.

Все още не бяхме стигнали до конкретна ситуация, затова използвах установки, която да подтикне подсъзнателния ум да избута нещо съответстващо на проблема до повърхността. Предупредих клиента да стои с отворен ум за всякакви мисли или представи, които могат да се появят, дори да изглеждат несвързани с нашето почукване.

Макар че изпитвам такъв страх, чудя се кога ли се е зародил той.
Макар че изпитвам такъв страх, чудя се как съм се научил да се страхувам за оцеляването си;
Макар че изпитвам такъв страх, чудя се за кого ме е било страх когато съм бил малък;

Спомени от детството започнаха да заливат Стюарт и всички те бяха свързани с родителските притеснения за работата и парите. Изплува конкретен спомен, когато той е бил 4-5 годишен и майка му е щяла да загуби работата си, заради преструктуриране на компанията, в която работела. В един момент у дома дори се заговорило за търсене на по-малка къща, ако банката вземе тяхната. Тези родителски разговори как остават без дом внедрили огромен страх за оцеляване, независимо от факта, че на майката била предложена друга работа и семейната ситуация се развила благоприятно.

Накарах клиента ми да си представи, че тази история е филм и да му сложи заглавие, като обърне внимание на всички емоции, свързани с нея. Той постави име „Когато мама щеше да остане без работа" и веднага почувства напрежение и страх (с интензивност 6 от 10), заедно с тежко чувство и физическо усещане в сърцето със същата интензивност. Започнахме да почукваме върху следните утвърждения:

Макар че имам този филм „Когато мама щеше да загуби работата си", аз дълбоко обичам и приемам себе си и приемам това, което се случи на семейството ми тогава.
Макар че изпитвам напрежение и страх, когато мисля за „Когато мама щеше да загуби работата си", аз дълбоко обичам и приемам себе си.
Макар че имам това тежко чувство на страх, когато банката щеше да ни вземе къщата,..;
Макар че се страхувах, че ще останем без дом,...

Продължихме да потупваме за всяко чувство – емоционално и сетивно – които започнаха да изплуват във връзка с филма на Стюарт от детството. Когато интензивността започна да спада, аз включих една нова гледна точка:

Макар че изпитвам тази тъга заради преживяното от мама и татко, аз съм готов да погледна на тази ситуация по нов начин.
Може би те ни се случват, за да ни научат, че ние сме по-силни, отколкото си мислим, може би ни учат, че винаги има изход от трудната ситуация,
Може би ни се случват, за да станем по-силни, да станем по-мъдри, за да израстем;
Може би ни се случват, за да научим, че не е страхът, който ни помага за оцеляването.

На Стюарт видимо му олекна и той възкликна:

„О, толкова хубаво го каза, че ми олекна на душата! В крайна сметка всичко се оправи, само дето напразно се страхувахме! Тревогите не помагат, а само натоварват!"

Тествахме резултата, като го накарах да пусне филма да се прожектира и той усети „тежест", независимо от добрата развръзка. Той считаше, че това още му тежи в живота, защото не виждаше причината такова изпитание да се случва в живота на родителите му. Страхуваше се, че нещо подобно може да се случи и на него. Сподели нещо, което не осъзнавал до сега, че това е причината да работи толкова много и да се стреми да е ненадминат в работата си, от страх да не загуби работата си и с нея и дома си (съпроводено с висока емоционална интензивност).

Почуквахме последователно на всички аспекти, свързани с това: „тежестта", чувството, предизвикано от една несправедлива ситуация в живота, голямото изпитание за майката и бащата, като през цялото време се опитвах да включа идеята за прошка към Вселената, Обясних му концепцията за „очилата" - филтъра на съзнанието, чрез който възприемаме действителността. Този филтър се основава на системата от схващания и убеждения, които децата възприемат от родители и учители. Казах на Стюарт, че вероятно родителите му са гледали през „очилата на страха" и че може би е време той да използва неговите собствени очила!

Тежестта окончателно си отиде, а с нея и физиологическите усещания в гърлото, сърцето и гръдния кош. Влагата в очите също я нямаше, а Стюарт изглеждаше осезаемо облекчен. Накарах го да прожектира филма на страха, но той със смях ми отвърна, че той само изглеждал страшен, но всъщност е само един спомен от миналото! Самият той беше впечатлен как този спомен се отразява на поведението му в работата сега. От двете твърдения „Животът е борба" и „Вселената се грижи за мен", Стюарт вече беше по-близо до второто с ясното усещане за подкрепата от Вселената и благотворната й намеса в живота на родителите му и своя. Когато го попитах колко от 0 до 10 се страхува, че ще загуби работата си, той категорично ми отвърна, че точно в този момент не счита, че ще загуби работата си. Попитах колко е сега страхът му, че ще загуби жилището си (при 10 в началото). Той видимо се затрудни да ми отговори. Накрая отговорът му беше:

„Как да сложа някаква цифра! Аз вярвам в щастливата си звезда!!!"