Блог

За прошката

ПРИЗНАНИЯТА НА ЕДИН РАЗКАЯЛ СЕ ПЕРФЕКЦИОНИСТ

Оказа се доста трудно да призная, че аз съм един перфекционист, който е свръх-критичен към себе си, обаче и също толкова критичен към всичко и всички. Може да му давам всякакви оправдания и да го украсявам с всякакви фльонги, но перфекционизмът си остава безмилостно осъждане на всяко нещо на Земята, защото всички знаем, че тук няма идеални неща, нали така? Това е болезнено както за самата мен, така и за хората около мен. Мислите ли, че съществува някой, който да отговори на високите ми изисквания? Или на очакванията ми как трябва да се свърши определена работа? Представете си безмилостната ми критика, когато нещо не се е получило според очакванията ми. Оххх!.... Не съм сигурна дали съм готова да споделя тъмната си страна с толкова много хора!

Imperfection sm

 

Обаче през м. ноември 2013 г. се срещнах с един съвременен чудотворец, филипинския лечител Алекс Орбито, който оперира с пръсти. Операциите му отричат съвременната медицина и са необясними за ума, дори когато си ги преживял. Операциите му все едно повдигнаха воал пред очите ми, но не за прекрасното в мен, а за тъмната ми страна, за всякакви грешки, пропуски или откровено-агресивни прояви към близки хора в сегашния и в миналите ми животи. Нима съм била толкова сляпа? Нима съм била толкова твърдоглава, глупава и тесногръда към любовта и грижата на близките ми? Усетих такова разкаяние за простъпките си, че вътрешно се молех за прошка и втори шанс. За мен и за повечето хора от лечебния лагер ефектът от операциите беше следния: когато се приберем в родината си да поискаме прошка. От всички – близки, приятели, семейство, роднини, от познати и от непознати. Мислите, че е крайно? Сигурно сте перфекционисти.

Да си перфекционист е трудно. Защото няма прошка. Има ли простъпка, трябва да има наказание. Така сме учени, така учим и децата си. Строгото (разбирай сурово) възпитание се считаше за най-доброто към подрастващите, но дали е така? Започнах все по-болезнено да осъзнавам цената на перфекционизма: вътрешното възпиране от споделяне, действие и каквато и да е изява заради страха от критика. Аз бях най-безмилостният критик на самата себе си и на действията си, защото непрекъснато, несъзнателно осъждах всичко, но най-вече себе си. Забранявах грешки на себе си в очакване, че светът и хората край мен ще постъпват по същия начин, ще следват (забележете) моите правила за идеално поведение и няма да допускат грешки. Както се досещате нито хората, нито светът знаеха моите вътрешни правила, така че сама се бях обрекла на постоянно разочарование. Доста недалновидно от моя страна, нали?

Зная, че не съм го правила съзнателно, просто мозъкът ми е бил приучен автоматично да прави сравнение дали реалността отговаря на някакво вътрешно правило, представа, идеал и моментално да докладва за отклоненията. Нали се сещате, че известяването на отклоненията става по най-бързия начин в тялото – чрез чувстването и усещането – за да предизвика най-бърза реакция. Алекс все едно обърна фокуса на съзнанието ми навътре и внезапно осъзнах колко енергия съм похабила. На езика на чувствата изпитах безусловно смирение. За част от секундата осъзнах не само грешките, но и упорството, с което съм настоявала за правотата на моята гледна точка. Излиза, че смирението е нещо като доверие в гледната точка на другия и по време на духовните операции това стана в миг.

В живота ми досега обаче не е било така. Ооо, смирението е трудно нещо! Въпреки това осъзнах, че колкото и трудно да ми е да се смиря, т.е. да призная своята грешка, да я забележа, да видя ефекта й върху близките ми, да оценя разрушителния ефект върху мен заради отричането й, това си остава единствения път да спра да изхвърлям енергията си и да започна да живея по нов начин.

Допускането, че грешката може да е моя, моментално ме освобождава от безмилостния критик вътре в мен. Тогава съм в състояние да приема със спокойствие, че и другият може да сгреши, защото непогрешими няма. Ако съм готова да кажа „съжалявам, извинявай“ когато някой ме обвини в простъпка, аз се доверявам на преценката на другия. Ако обаче остана убедена единствено в своята правота и непогрешимост, т.е. само моята преценка важи в отношенията/за ситуацията, или моята преценка е най-добра, аз се отказвам автоматично от сМИРението и затварям пътя към прошката.

За съжаление без мир, няма просперитет, без прошка вътрешната борба и прахосването на енергия продължават. Завинаги оставаме в миналото. Нищо, че животът тече в пълна сила, в това число и нашия. Докато се обърнем току виж онзи, комуто сме отказали прошка или просто доверие в неговата гледна точка си е отишъл от този свят. Докато се обърнем току виж от света са си отишли и онези, комуто ние дължим прошка. И да знам, че съзнателно никой не би наранил или навредил другиму и не би допускал грешки. Ами ако се окаже, че не било съзнателно? Например, спомнете си детските и тийнейджърските години, когато сме били малки или неопитни. Ами ако не сме имали избор? Ами ако сме били притиснати от обстоятелствата? Ами ако от решенията или действията ни са зависели други хора, ами ако е трябвало да избираме от по-малкото зло? Ами ако всичко това важи за другия, комуто отказваме прошка т.е. отказваме да чуем неговата гледна точка?ask forgiveness

 

Може и да съществуват непогрешими хора, някой съвременен Буда или Исус, но останалите правим грешки. И спрямо нас правят грешки. Такъв е животът – има и от двете. Ако се откажем да го вкараме в руслото на вътрешните си правила и представи в стил „такъв трябва да бъде животът“ и приемем погрешимостта на хората като аксиома, ставаме по-добри към самите себе си най-напред и после към другите. Може да продължим да се стремим към съвършенство, но само ако приемем, че на земята съществува и тъмно и светло, и добро и зло. Добре е да си дадем сметка, че сме тук да изпитаме и двете чрез открояване на едното спрямо другото, а не чрез „унищожаване злото“. Казвам това с пълното съзнание, че звучи като защита на масовите убийци или разрушителните катаклизми като земетресения, тайфуни и цунами. Просто вместо да ги осъжда избирам да потърся светлата им страна, защото по аксиома знам, че съществува. Щом те са на земята, значи са дело на Твореца, а аз, обикновения човек, не смея да дръзна да осъдя Творението. Вместо това избирам да допусна, че Творецът е вложил висш смисъл в Творението. Висш, защото долу, дето сме хората, трудно се вижда.

В случай, че ви интересува, отидох да помоля за прошка от роднините си. За съжаление скъпата ми майка се е преселила в Отвъдното, но вярвам, че ме чува. С безкрайната си любов и търпение тя ми я беше дала още докато беше тук на земята, но все ми се струва, че не успях да й се отблагодаря достатъчно и да й кажа колко я обичам.

За моя радост останалите ми партньори от минали животи са ОЩЕ тук, на земята, където съм и аз и имам уникалната възможност, моя втори шанс да им кажа:

СЪЖАЛЯВАМ

ПРОСТИ МИ

ТОЛКОВА СЪМ ТИ БЛАГОДАРНА

ОБИЧАМ ТЕ

Търсене

Вход

Кой е тук?

В момента има 104  гости и няма потребители и в сайта

ВЗЕМЕТЕ ВАШЕТО БЕЗПЛАТНО РЪКОВОДСТВО ЗА ТЕС
Нямам търпение да споделя с Вас магията на ТЕС и:

  • Как ТЕС може да донесе истинска свобода в живота Ви
  • Как можете да се освободите от негативните преживявания и да
    отворите място за щастието си
  • и още много други неща... 

Получавай съвети как да приложиш ТЕС, за да подобриш живота си по имейл: